| Автор | Преводач | Редактор |
|---|---|---|
| Гари Норт | Еми Мирославова | Райчо Николов |
Наскоро пътувах от Тейлър, Тексас, до Хюстън и обратно (статията е писана 1991 г. – бел. ред.). Пътуването траеше четири часа и половина в едната посока и минах през няколко малки града, чието население е от 2-3 хиляди до тридесет хиляди души. Другият път е около три часа и половина. По него рядко срещаш някой град. Първият маршрут е по-интересен. Минавайки по него виждаш, че някои от градовете са сравнително добре развити, докато други изглеждат западащи.
Вторият път е по-показателен. Градовете, през които минаваш са с население под пет хиляди души. Когато минаваш през тях, се чудиш какво крепи съществуването им? Наоколо няма големи индустрии. Има някакво селско стопанство, но то е сравнително дребно. Няма кина, само видеотеки. Няма супермаркети. Няма големи църкви, макар, че може да се види някоя сравнително голяма Методистка или Баптистка църкви. Но като цяло тези градове изглеждат умиращи. По всяка вероятност те умират. Това е доста често срещан в централната област на Съединените щати.
Защо умират тези градове и то в цялата страна? Това не е скорошен феномен, нито пък се отнася само за Съединените щати. Очевидно в процеса на издигане и западане съществува някаква постоянна критична маса, която поддържа един град. В даден момент един град или привлича достатъчно хора, за да поддържа автоматично растежа си или автоматично губи населението си. Да разгледаме един малък град, чието население намалява. Разделението на труда му е свито. Специалистите започват да напускат града. Един от първите, който ще напусне е лекарят. Той или ще се пенсионира или ще умре. Никой няма да го замести. Един от най-сериозните проблеми на малките градове в провинциална Америка е липсата на медицинска грижа. Малкото хора в града не могат да поддържат болница, а понякога едвам се справят и с поддръжката на малка клиника. Други професии също страдат от спад в бизнеса.
На другият полюс е растящия голям град. Колкото повече хора прииждат в градовете, толкова повече професии се превръщат в печеливш бизнес. тъй като намирането на подходящ производител за конкретно търсене става по-лесно, хората могат да си помагат един на друг без големи разходи. Продукцията на глава от населението нараства, а от там нараства и богатството.
Да разгледаме забавленията. Какво може да се прави в един малък град след седем вечерта? Да отидеш в местния ресторант за бързо хранене Dairy Queen. Точно за това става дума – в големия град има много неща, които да правиш. Това голямо разнообразие на алтернативи в града се отнася не само за забавленията, но и за броя на църквите, фабриките, фирмите за услуги и всеки друг аспект на съвременната икономика. По-голямото разделение на труда дава възможност на хората със специфични вкусове и тези със специални умения да се намерят и да осъществят доброволна размяна.
Хората увеличават способността да служат един на друг и увеличават богатството си благодарение на това че се специализират в определена област. Увеличаването разнообразието на услуги е основата на съвременния капитализъм. То е основа за развитието и на успешна църква. Служенето е целта на всяка икономическа организация. Същото се отнася и за църковните организации. Една голяма и растяща градска среда позволява на хората, които искат да си сътрудничат, да намерят по-евтин и печеливш начин за откриването на купувачи за техните услуги.
На 20 март 1991 г. Уол Стрийт Джърнал публикува статия за една религиозна организация, действаща в Тексас и Тенеси. Аз познавах създателя ѝ. (Организацията не е църква). Въпреки, че не проповядват божествената същност на Христос, те считат себе си за християни. Освен това проповядват по Талмуда, че хора, които нямат еврейски произход са под определен набор от закони. Тези закони не са библейските закони, които се изисква евреите да спазват, но въпреки това те трябва да се спазват. Техният основател е специалист по Талмуда и други еврейски източници на религиозни традиции.
Фокусът на тази статия беше върху местното общество в Тенеси. При тях няма музика и химни. Няма молитва и проповед. Пасторът носи малка златна звезда с шест лъча, известна като Давидовата звезда, въпреки че това няма нищо общо с Давид. Всяка седмица те канят равин от Аталанта да им показва как действа Юдаизма и какви са отговорностите на езичниците в Юдейския свят.
Журналистът прави интервюто с Майкъл Кац, равинът, който води седмичното изучаване на Талмуда. Той им дава инструкции за някои аспекти на Талмуда и Еврейското гражданско законодателство. Кац разказва, че тази общността среща сериозен проблем в задържането заангаражаността и интереса на децата. Той казва че, освен ако няма някакво бързо разрастване, той е обезпокоен за оцеляването на организацията в дългосрочен план, понеже „потенциала за сключване на бракове е силно ограничен“. След като е евреин той вероятно е наясно с проблема, че днес около половината от евреите се женят извън вярата си. В крайна сметка религия, която не привлича активно привържаници, е обречена ако членове ѝ се женят извън вярата си. Това също се отнася за градските религиозни общества, където хората рядко имат повече от 2,1 деца на семейство, което е минимално необходимото, за да има увеличение на семействата.
Това, което Кац казва за малката група пред която говори всяка седмица, трябва да бъде взето сериозно от всяка малка религиозна организация. Без съмнение за малките църкви които не евангелизират, е трудно да привлекат достатъчен брой хора, така че да увеличи брачния потенциал. Децата напускат малките паства и градове, отиват в университета или започват по-добра работа в голям град. Няма значение дали са евреи, католици или протестанти, те се женят за някого, когото са срещнали в университета или на работа. Колкото по-малка е църквата, толкова по-малко са възможностите. По-малка е вероятността за съвпадение на вкусовете за брачни партньори. Един голям колеж или университет предлага много по-голямо разнообразие на евентуално подходящи партньори. Студентът, освен ако не е силно мотивиран да се ожени за човек със сходни възгледи, лесно може да се подлъже от голямото разнообразие.
Повечето университети са светски, а работни места, които са организирани около някакви религиозни принципи са малко. Това означава, че на практика не е възможно една религиозна организация да расте само на основата на посветеността на тези, които вече са в тази организация. Тя трябва да набира хора.
Малките общества и деноминации са измислили няколко решения на проблема. Малко от тях обаче работят добре. Един от вариантите е летен семеен лагер, на който младите хора от региона или от деноминацията участват. Друг начин е създаването на колеж, стига религиозната организация да е достатъчно голяма. В колежа ще се наемат хора от деноминацията. Съществуват и други периодични срещи като съживителни кампании, пеене на химни и други подобни социални събрания.
Причината, поради която тези стратегии рядко работят е, че те не са свързани с ежедневните задължения от живота. Това, което събира хората е споделеното призвание (работа), споделените възгледи или начин на живот. Случайните социални срещи са периферни по отношение на фундаменталните въпроси за смисълът на нашето съществуване. Те не са достатъчни, за да се съберат двама души за постоянно, какъвто е смисълът на брака.
Колежът е най-добрия начин да се противостои на отпадането на младежите от вярата. Обаче три поколения след своето създаване колежите са станали толкова либерални, че рядко някой студент остава във вярата на своите родители. Училищата стават зависими от ученици от други религиозни традиции. Това също е заплаха за брачния потенциал. Ако училището се разрасне, къса с деноминационните си връзки и става независимо. Това, което университета Бейлър прави в момента, Калифорнийския направи преди десетилетия.
Извода, до който стигаме е, че като отидат да учат, или като достигнат възраст за женене, децата изоставят институционалният ангажимент, предаден от родителите им. Те сменят вярата си. Ако няма достатъчно подходящи несемейни хора в общността, те отиват в по-големи деноминации или търсят взаимоотношения с противоположния пол с хора, нямащи нищо общо с първоначалната им деноминация. Те прекратяват членството си в местната църква. В крайна сметка старата поговорка се оказва вярна – „човек се жени за онзи, който е наличен, когато първият е най-уязвим“.
Ето защо е от изключителна важност едно църковно служение да подпомага несемейните за де женят. Ако това не може да бъде постигнато чрез набирането на нови семейства в паството, то може да се набират несемейни хора от други деноминации или извън църквата. Ако семействата вътре в църквата нямат деца на възраст за женене, то следва систематично да се набират синове или дъщери от други религии или деноминации. Това е доста труден проект и рядко малки църкви са успявали в изпълнението му. Те не могат да предложат на младите програми, каквито предлагат големите и богати общества. Големите църкви са тези, които откъсват младите от по-малките. Това е ефекта на „критичната маса“. Този феномен действа в местните общности така, както действа в малките градове на Тексас. Те губят младите хора в полза на еквивалентните деноминации в Далас, Хюстън, Остин, Сан Антонио или някй друг голям град. Това се случва навсякъде, не само в Съединените щати. Увеличаващата се критична маса в големите градове продължава да привлича хората, докато намаляващата маса в малките градове продължава да кара хората да се изнасят.
Тези изводи се отнасат за всяко ново движение. Християнската Реконструкция е такова движение. Първоначално то е обхващало хора от малки деноминации, по-конкретно Калвинистки или харизматични общности, които са извън основните Педесятни движения. Реконструкционистите срещат трудности сред приятелите си в църквите, тъй като има известна враждебност по отделни позиции на Християнската реконструкция. Те биват изолирани от паствата си, дори може да се стигне до открит конфликт с членовете на деноминацията или местното паство. В един момент на тях им писва да спорят. Появява се тенденция тези, които са приели Реконструкционистките идеи да търсят други хора със сходни възгледи, които биха искали да създадат църква. Проблемът обаче е, че реконструкционистките идеи не привличат много голям брой хора. Това прави по-трудно намирането на други от общността които споделят тези възгледи, а недостатъчният брой хора прави трудно назначаването на пастор на пълно работно време. Дори и да успеят да наемат пастор, малко вероятно е да успеят в набирането на голям брой хора в новата деноминация. И така, освен че ще страдат от репутациата че са някакъв култ, ще страдат и от другите проблеми, които среща всяка малка организация която не е достигнала голяма критична маса.
Проблемът на реконструкциониста е, че понеже той е мотивиран от идеите, а малко християни биват мотивирани от идеите, той почти винаги се възприема като самотник. Той може да бъде счетен за опасен човек, утопист, обсебен или нещо друго с негативен смисъл. Това прави още по-трудно намирането на хора със сходни убеждения. Ще разгледам този важен проблем за критичната маса в следващите няколко издания на Християнска Реконструкция.
Публикувано в списание Christian Reconstruction Vol. 15, No. 3 (May/June 1991)