/
page-187-bg.txt
17 lines (11 loc) · 7.25 KB
/
page-187-bg.txt
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
Липсват преки аналози. Досега опитите за тълкуване бяха силно ограничени поради затруднения достъп до паметника (разположен на твърде отдалечено място, достъпен по-скоро за вандали, нежели за учени), както и от морално остарелите вече предпоставки на Андре Грабар. Датировките на Миятев footnote:[7 K. Mijatev, Пещерната църква "Св. Марина". Годишник на националния музей VI (1932—1934) 287—294.] и на Панайотова footnote:[8 Dora Panajotova, Bulgarian mural paintings of the 14th century. Sofia 1966.], които отнасят паметника към средата на XIV век, са разбираеми единствено в светлината на упорито неотмиращата теория, която твърди, че художествените изкуства от времето на византийското владичество са в упадък (cf. разцветът на стенописното изкуство в Македония!), а също и че архаичните черти се запазват чак до XIV век. Вследствие на твърде късната си датировка и на погрешно описана техника (яйчна темпера!), този забележителен цикъл от рисунки остава задълго извън научния интерес, въпреки публикацията на Миятев от 1932.
Историко-археологическият и технологичен анализ от 1971, който направихме за Националния институт за паметниците на културата в София footnote:[9 Rapport de documentation: A. Novák—Rumjana Najdenova, La chapelle rupestre Ste Marina — Viktorova Lǎka 1971, archives НИПК Sofia.] (понастоящем — Национален институт за недвижимо културно наследство — бел. прев.), заявява недвусмислено доста по-ранен произход. Наложително е стенописите да се поставят сред най-добрите балкански образци от XII-XIII век, както и да се признае тази продължителна приемственост — неща, от които току-що посочихме, че се чувства остра липса. Удивителното е, че тук се срещат доста повече определено "български" черти, в сравнение с Бояна (която е толкова традиционна!). Що се отнася до техниката, украсата на църквата Св. Марина стои далеч и от т.нар. Търновска школа (поне от тази, както я разбира Грабар): става въпрос за изчистен рисунък, докато Търново се определя, според Грабар, от темперната техника.
Архитектура
В архитектурно отношение църквата Св. Марина е малък еднокорабен "монашески" параклис, каквито възникват в отдалечени, труднодостъпни местности от началото на Средновековието из целия Левант (Левант включва цялото източно Средиземноморие с островите му — бел. прев.): прост надлъжен кораб, 410 X 270 см отвътре, с издълбана като ниша абсида (неизразена в плана), без свод. Използваният материал е местен варовиков камък със сенонски произход (сенон, геология: надетаж от Горната креда — бел. прев.), разпръснат в блокове от бигор (травертѝн, бѝгор, варовит туф – шуплеста варовита скала, която от дълбока древност се използва за строеж и облицовка. — бел. прев.). Това са все вторични варовикови седименти (седименти — утаечни пластове, скали — бел. прев.), чиито качества — пореста структура, малко тегло и удобни за оразмеряване — напомнят на тухла. Камъните са доста грубо изсечени (за заоблената форма на абсидата е ползван бигор), като отвътре са наредени по класическия начин за запълване на "кухини" с чакъл и чирепи, напоени с тънък слой хоросан. И отвън, и отвътре свръзките са грижливо споени с хоросан. Слоевете от камъни са разделени на разстояние от около един метър от дървени греди, които имат задача да осигурят здравината на скелета.
Порталът на островърхия фронтон е разчупен от една сводеста ниша, чийто издължени краища продължават в посока нагоре, чак до отвора на вратата, с която оформят ясно изразен вертикален изглед. Този мотив с вертикалната ориентация е често срещан в българската архитектура (Св. Йоан и Св. Тодор в Несебър, Св. Йоан в Асеновград, Охрид и т.н.). Той се повтаря почти изцяло в църквата недалеч от Каменно поле (Селището), където изследваният паметник изглежда твърде подобен, както по отношение на образците, така и на използваните материали. footnote:[10 K. Mijatev, Църква при Каменно поле. Годишник н. м. VI (1932—1934) 267.]
Le portail à fronton aigu est brisé par une niche en forme de
lunette, dont les côtés allongés continuent, dans le sens vertical, jusqu’à
l’ébrasure de la porte formant, avec cette dernière, une dominante verticale
prononcée. Ce motif à orientation verticale, fréquent dans l’architecture
bulgare (St. Jean et St. Todor à Nesebǎr, St. Jean à Asenovgrad, Ochrid etc.) se
répète presque identiquement, dans l’église située non loin de Kamenno pole (Selishteto) à laquelle le monument analysé ressemble fort, tant au point de vue typologique qu’à celui des matériaux utilisés.10